От леност? От безпомощност? От странност?

В поезията даже буквата не е буквална.
С каквото и значение да е, ще е за всички.

Нечувано. Без пряка реч. Незримо.

Вълната хвърля своя зар: морето ще спечели.

Николай Кънчев

и дими тревожно раната цяла сутрин през комина…

Аз, макар под чужди покриви, няма нищо да укрия,

щом сега за ясновидците къщите са от прозорци.

И какво че шепне ручеят – водопадът се провиква.

Вече никакво разпятие, а обятие към всичко.

Но дали си струва мъката да опиша радостта си?

Жабата е тъй напрегната, че ще си роди очите.

Николай Кънчев

ни описва своя простосмъртен полет.

И универсалното е с личен почерк.

С клюна тя спокойно го налучква

и плодът отърва кожицата своя.

По-естествен е гласът й, по-естествен…

Ще го предаде ли някой в земни думи?

Музо, ето й перото, аз не смея.

Николай Кънчев

Пораснаха с листа огромни
и тъмна сянка пуснаха навред.
А после под звезди бездомни
се движеха смело и само напред.

В калта от бедствия отминали
посяха своите бъдещи деца.
Преброиха колко са загинали,
но не извърнаха назад лица.

Препъваха се, падаха и ставаха,
луната им беше пътеводна звезда.
От студ и от мраз побеляваха,
но достигнаха заветно целта.

Излизаха навън осъществени
с безумни белези, следи и рани,
с души от студ обезобразени,
от своето безумие до кост одрани.

В погледи скрити с насмешка без свян
виждам, че без теб съм различно неясна.
Скрила под ризата прах от онзи наш блян,
светил ни в тъмното с нежност прекрасна.

И мислите си впримчила съм здраво пак,
чувствата оставила в калта да се заровят.
Чакайки от теб мъглявия упойващ знак,
че е възможно устните ми твоите да догонят.

омеква и пада от много високо.

За малко му става ужасно студено,

а после потъва безкрайно дълбоко.

Картини пълзят му по темето

и с глас до болка познат му шептят.

А той ухилен се лута във времето,

докато стрелките без жал го бодат.

Таралежи скимтят в краката му,

две змии сладка отрова му вливат.

Той помръдва със сила остатъчна,

докато очите му тихо заспиват.

усещането, че живота се чете.

Когато прелиствам напред неуверено

и търся скритото в онези редове.

Аз винаги съм го носила в себе си -

чувството, че живота е музика.

Когато заслушана в алени трепети

ме погалва тъй нежно по бузата.

Аз винаги съм го носила в себе си -

онова знание, че живота е вечен.

Когато след залез затварям очите си

и сънувам болки, усмивки, стремежи …

Малко момиченце дреме в мен

Събуди ли се скача на въже

Играе си с чувства – взима ги в плен

Дама чертае, бонбони и семки яде

В неделя до късно поляни сънува

Цветчета бере – огромен букет

С мушици безбройни смело флиртува

А после предлага обич за смет

Обръща наопаки моя свят подреден

И впуска се в сто приключения

Приспива по залез умората в мен

По изгрев пробужда цветни съмнения

Вярно, че косата ми е мъгла.

И гласът ми е птичия писък.

Но все още съм твоята бяла жена.

Аз идвам. Защо не ме виждаш?

Тичам към теб разпиляна.

Като реката мътна прииждам.

С дъх на топла, пъстра поляна.

Аз идвам. Защо не ме виждаш?

С очи от сребърната висина.

Гърдите ми са с макове закичени.

Но зад тях наднича моята душа.

Аз идвам. Защо не ме виждаш?

Нима нямаш за мен сетива?

Болката ли с черно те закичи?

Аз идвам при тебе … с дъжда.

или дъждът капе …

… на обратно

Ощипаното слънце

е извикало сълзите си

И одраното небе се сърди …

… вероятно

А аз жадувам капка теб

Залеза ти ярък

И буйните ръце

Очите … и носа ти

Устата със гласа

И песента …

… за мен подарък

Уж лятото се беше върнало

А моите илюзии измръзнаха

Удавиха се във прахта

На чувствата във спомена …

… посърнаха

Когато бялата луна …

… с мастило се напива

Натисната силно …

… безсрамно в черно море

Като докосване …

… в очите всичко е ясно

Не можем като дъжд

да капем …

… на обратно

Когато прегръдката мълчи

Да сме заедно е …

като зимното слънце …

… вероятно