Да видим воден дух да се пече на слънце.
От леност? От безпомощност? От странност?
В поезията даже буквата не е буквална.
С каквото и значение да е, ще е за всички.
Нечувано. Без пряка реч. Незримо.
Вълната хвърля своя зар: морето ще спечели.
Николай Кънчев
Все едно каква е къщата, вътре някой скритом страда
и дими тревожно раната цяла сутрин през комина…
Аз, макар под чужди покриви, няма нищо да укрия,
щом сега за ясновидците къщите са от прозорци.
И какво че шепне ручеят – водопадът се провиква.
Вече никакво разпятие, а обятие към всичко.
Но дали си струва мъката да опиша радостта си?
Жабата е тъй напрегната, че ще си роди очите.
Николай Кънчев
Птицата – стрела, пронизана от вечност,
ни описва своя простосмъртен полет.
И универсалното е с личен почерк.
С клюна тя спокойно го налучква
и плодът отърва кожицата своя.
По-естествен е гласът й, по-естествен…
Ще го предаде ли някой в земни думи?
Музо, ето й перото, аз не смея.
Николай Кънчев
Поройни дъждове и свлачища
подхлъзнаха разумните ми мисли.
И необезпокоявани закрачиха
безумните – окъпани и чисти.
Пораснаха с листа огромни
и тъмна сянка пуснаха навред.
А после под звезди бездомни
се движеха смело и само напред.
В калта от бедствия отминали
посяха своите бъдещи деца.
Преброиха колко са загинали,
но не извърнаха назад лица.
Препъваха се, падаха и ставаха,
луната им беше пътеводна звезда.
От студ и от мраз побеляваха,
но достигнаха заветно целта.
Излизаха навън осъществени
с безумни белези, следи и рани,
с души от студ обезобразени,
от своето безумие до кост одрани.
Усмирителната риза пак сама пристягам,
мечтите си най-истински изпуснала зад мен.
Сутрешното слънце бялото ми пак огрява
и съществуването ми отново взима в плен.
В погледи скрити с насмешка без свян
виждам, че без теб съм различно неясна.
Скрила под ризата прах от онзи наш блян,
светил ни в тъмното с нежност прекрасна.
И мислите си впримчила съм здраво пак,
чувствата оставила в калта да се заровят.
Чакайки от теб мъглявия упойващ знак,
че е възможно устните ми твоите да догонят.
Разтегли ли се мигът прекалено
омеква и пада от много високо.
За малко му става ужасно студено,
а после потъва безкрайно дълбоко.
Картини пълзят му по темето
и с глас до болка познат му шептят.
А той ухилен се лута във времето,
докато стрелките без жал го бодат.
Таралежи скимтят в краката му,
две змии сладка отрова му вливат.
Той помръдва със сила остатъчна,
докато очите му тихо заспиват.
Аз винаги съм го носила в себе си -
усещането, че живота се чете.
Когато прелиствам напред неуверено
и търся скритото в онези редове.
Аз винаги съм го носила в себе си -
чувството, че живота е музика.
Когато заслушана в алени трепети
ме погалва тъй нежно по бузата.
Аз винаги съм го носила в себе си -
онова знание, че живота е вечен.
Когато след залез затварям очите си
и сънувам болки, усмивки, стремежи …
Малко момиченце дреме в мен
Събуди ли се скача на въже
Играе си с чувства – взима ги в плен
Дама чертае, бонбони и семки яде
В неделя до късно поляни сънува
Цветчета бере – огромен букет
С мушици безбройни смело флиртува
А после предлага обич за смет
Обръща наопаки моя свят подреден
И впуска се в сто приключения
Приспива по залез умората в мен
По изгрев пробужда цветни съмнения
Аз идвам. Защо не ме виждаш?
Вярно, че косата ми е мъгла.
И гласът ми е птичия писък.
Но все още съм твоята бяла жена.
Аз идвам. Защо не ме виждаш?
Тичам към теб разпиляна.
Като реката мътна прииждам.
С дъх на топла, пъстра поляна.
Аз идвам. Защо не ме виждаш?
С очи от сребърната висина.
Гърдите ми са с макове закичени.
Но зад тях наднича моята душа.
Аз идвам. Защо не ме виждаш?
Нима нямаш за мен сетива?
Болката ли с черно те закичи?
Аз идвам при тебе … с дъжда.
По-тихо ли е днес
или дъждът капе …
… на обратно
Ощипаното слънце
е извикало сълзите си
И одраното небе се сърди …
… вероятно
А аз жадувам капка теб
Залеза ти ярък
И буйните ръце
Очите … и носа ти
Устата със гласа
И песента …
… за мен подарък
Уж лятото се беше върнало
А моите илюзии измръзнаха
Удавиха се във прахта
На чувствата във спомена …
… посърнаха
Когато бялата луна …
… с мастило се напива
Натисната силно …
… безсрамно в черно море
Като докосване …
… в очите всичко е ясно
Не можем като дъжд
да капем …
… на обратно
Когато прегръдката мълчи
Да сме заедно е …
като зимното слънце …
… вероятно
